В настъпващото утро на 8 април 1965 година, около 5.30 сутринта  масивният телефон “Сименс” на “Бърза помощ” в София тревожно  иззвънява. Дежурният лекар чува в слушалката женски писъци, плач и викове: “Застреля се, самоуби се!...” След пет минути линейката е на посочения адрес...

Тънка светлина се отцежда от вратата на апартамента на четвъртия етаж. Плачеща млада жена, облечена в пеньоар, посреща екипа, зад нея е друга, по- възрастна, появява се и младеж на около 25 години. Гледат с безумни погледи. В стаята върху двоен стар креват лежи мъж, среден на ръст, облечен в потник. Над дясното му ухо зее рана, резултат от пряк изстрел, отляво е отвърстието, от което е излязъл куршумът. Чаршафите са потънали в кръв. Наоколо са пръснати изписани листи. Какво се е случило, пита лекарят: “Звънна телефонът, той говори и после се простреля”, обяснява жената. 

Прегледът показва, че мъжът диша, сърцето му бие със сто удара в минута, а кръвното му е 140 на 80. “Предавам ви го жив”, казва лекарят от “Бърза помощ” на колегата си в “Пирогов”. След минути цяла София е блокирана. 

Това разказа неотдавна д-р Димитър Рангелов пред Георги Коритаров в предаването му “Свободна зона” по ТВ плюс. Точно той е дежурният лекар, който пръв преглежда самоубиеца. Не знае името му, но си спомня, че го е виждал по телевизията. Говорил за напояването на земеделските земи. Много скоро двама непознати предупреждават лекаря докато е жив, да не казва и дума за това, което е видял. 

За случилото се в онази драматична нощ отпреди точно 51 години тогава мълчи не само дежурният в “Бърза помощ”, но и вестниците, радиото, телевизията, официалните власти. Слуховете и легендите обаче, верни и неверни, никой не може да спре. Името на мъжа, натиснал спусъка, за да си отиде от този свят, малко преди да навърши петдесет години, бързо се разчува, въпреки че се изговаря винаги шепнешком. Защото той е водачът на превратаджиите, дръзнали да свалят от власт самия Тодор Живков. 

В самоубийството на Иван Тодоров-Горуня тогава не вярва никой. Мълвата кичи мъченика с героичен ореол

Говори се, че е загинал в бой с милицията, че е пронизан от четири куршума, че е наръган с нож в линейката... Малцина са тези, които са виждали предсмъртното му писмо, в което пише: “Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам. 8 .IV.1965 г.”. То като че ли обяснява всичко.

В деня на погребението село Горна Кремена е блокирано от милиция. Много хора, които искат да изпратят легендарния партизанин, остават далеч от траурната церемония. Тръгва следващият слух, че още на другия ден на могилата му се е издигнал паметник. Истината е, че някой тайно забива знаме. 

На 10 ноември 1989 г. Живков наистина пада. Само две седмици след това, на 24 ноември, площадът на село Горна Кремена почернява от хора. Лозунги клемят сваления диктатор и почитат Иван Тодоров-Горуня. От десетки портрети той гледа над мнозинството. “Да се разкрият и накажат убийците”, скандират отляво и отдясно. Десетилетия след драматичната нощ и след толкова години мълчание, съселяните на първия партизанин от Врачанския край искат възмездие и реабилитация. Те настояват Горуня да бъде обявен за герой, да му се издигне паметник. Говорят за неговата честност, принципност и всеотдайност. За това, че като заместник-министър на земеделието вземал само скромните 160 лева, а останалата част от заплатата си дарявал на Червения кръст. Спомените на хората, които го познават, са трогателни, всички са горди, че точно този човек се е родил в тяхното село. 
Но кой всъщност е той? Иван Тодоров-Горуня е роден на 5 януари 1916 г. На 16 става ремсист и активист на комунистическата партия. Осъден на 7 години затвор, бяга от сливенския зандан, след като лежи две години там. Става партизанин в отряд “Гаврил Генов”.

На 9 септември 1944 г. вече е сред победителите. Става член на ЦК на Комунистическата партия, заместник - министър на земеделието, председател на Комитета по водно стопанство. Дотук всичко е добре. Животът на партизанина обаче се обръща с главана надолу след смъртта на Сталин и встъпването на власт на Никита Хрушчов. Той го разобличава и обявява за масов убиец. 
Китайските комунисти и водачът им Мао са твърде недоволни от това развитие на нещата в Съветския съюз. През 1964 г. и Хрушчов е сменен. Идва Леонид Брежнев. КПСС отново наднича към сталинизма. И тогава Горуня, заедно със своите другари от отряд “Гаврил Генов” Цоло Кръстев и генерал Цвятко Анев решават, че моментът е подходящ да свалят Тодор Живков. Те виждат в негово лице масона, който играе по свирката на западните си “братя” и продава най-светлите комунистически идеали. Не трябва да се пренебрегва антагонизмът между партизаните от Живковия отряд “Чавдар”, окупирали високите етажи на властта, и останалите антифашисти, между които и “Гаврилгеновци”, останали в нейните низини. 

Преди това един опит на генерал Иван Бъчваров да смени Първия по мирен път, чрез гласуване на пленум на ЦК на партията, не успява. На заседанието повечето функционери застават на страната на Тато. Бунтовникът е наказан с дипломатическа работа в Берлин, а две години след това загива при самолетна катастрофа.

Затова Горуня и групата му залагат изключително на армията, в която имат силни позиции. Те готвят класически военен преврат. Вече е избрана датата, 14 април, и мястото - залата, в която се провежда пленумът на ЦК и където най-лесно Тодор Живков може да бъде арестуван. Подготовката е трескава. Натрупали богат опит в миналото, конспираторите работят като по учебник. С бележки, кодове, пароли и без телефони. За делото вече се труди полк. Иван Велчев, началник на кабинета на министъра на отбраната Добри Джуров, и много от завеждащите отдели във военното министерство. Денят на истината не е избран случайно. 14 април е събота, почивен ден, който ще пръсне по вили и хижи хората на Живков.
 
Стратегията на превратаджиите предвижда столичният гарнизон под командването на генерал Цвятко Анев да овладее партийния дом и да парира охраната на Първия Полковник Велчев от името на министъра трябва да привика командирите на армии и да ги задържи. Ще се превземе военното министерство. Летищата ще бъдат закрити, военновъздушните сили обезвредени и накрая трябва да бъде затворен Дунав мост, за да не се намесят сили отвън. 

Остават около два месеца до решителния ден, когато се прави опит да бъде вербуван и началникът на Софийското градско управление на МВР - генерал Съби Стефанов. На 11 срещу 12 февруари 1965 г. той не може да заспи. Въпросът къде е неговото място: при бойните му другари от миналото или при Живков, трябва да намери отговор до сутринта. Страх и терзания са сковали нощта. На зазоряване всичко е решено. Той докладва за готвения преврат на началниците си. Започва оперативната разработка “Дураците”, любима дума на Тато, която в превод от руски значи глупаците. Скоро всички участници са поставени под наблюдение. Подслушват ги. Акцията е пред провал. Горуня информира за това Цвятко Анев на 5 април. Той се опитва да се скрие, но без никакъв успех. В кокардата, красяща фуражката му, е монтирано подслушвателно устройство. Генералът, разбира се, не знае. Арестуват го на 8 април след обяд. Същата участ сполетява и останалите заговорници. Тодор Живков остава на власт още 24 години./Retro.bg