Шансът да оцелееш в самолетна катастрофа е почти нищожен. Но хората са казали, че на Коледа стават чудеса. И за малката Джулиън Кепке, това твърдение се оказва вярно, пише Днес.бг.

На 24 декември 1971 г.  17-годишното момиче се качва на самолет на LANSA с майка си. Компанията, изпълнява полети само в Перу, но не се слави с добра репутация.

Самолетите й често се разбиват. За една година повече от 200 души са загинали в полети, изпълнявани от LANSA.  През 1966 г. умират още 50. А през 1971 г. жертвите на фаталния полет №502 са 100 и... само един оцелял.

Джулиън Кепке и нейната майка Мария пътуват от Лима към Пукалпа, за да се съберат с бащата на момичето за коледните празници. Тръгват няколко дни по-късно от предвиденото, защото тийннейджърката настоява да останат още малко, за да може да присъства на бала по случай края на годината в училище.

Въпреки лошата репутация на авиолиниите, все пак те оставали най-бързият и безопасен начин да пътуваш от един град в Перу до друг.

За това Джулиън и Мария се качват. И докато прелитат над Амазонка, самолетът навлиза в тъмен облак, а след това е ударен от гръмотевица. На пръв поглед нищо сериозно. Всекидневно поне една машина е преминала светкавица, но не и в този случай. По едно ужасяващо стечение на обстоятелствата, двигателят се запалва и машината се отправя рязко към земята.

"Самолетът просто подскочи и започна да лети към земята с носа напред. Всичко стана тъмно, хората пищяха, а ръмженето на двигателите изпълни изцяло съзнанието ми. - спомня си Джулиън пред BBC. - И изведнъж, шумът спря. Бях извън самолета и единственото, което чувах бе вятъра".

40 минути след излитането си, полет 502 се разбива в средата на Амазонка. Един час по-късно 17-годишното момиче се събужда само... сред дърветата.

Седалката на която Джулиън седяла със здраво закопчан колан изхвърчала от горящия самолет. Майка й и пътникът до нея изхвърчали във въздуха, тъй като не използвали своите предпазни средства.

Три километра момичето летяло към Земята. Без парашут, без нищо, което може да спаси живота й, освен седалката. И някак си, чудото се случило. Тя омекотила падането, а гъстите дървета забавили скоростта, с която летяла към Земята и Джулиън някак оцеляла. Самата тя не си спомня, тъй ката изгубила съзнание.

Но историята не свършва до тук.

Представете си 17-годишно момиче по средата на Амазонската джунгла. Как ще оцелее в този суров свят?

Цял ден Джулиън се събуждала и отново губела съзнание. Когато най-накрая успява да се задържи будна и отнема час, за да успее да се изправи, защото й се вие свят. Отървава се само със счупена ключица, подуто око, разкъсани връзки на коляното, наранен гръбначен стълб и порязвания на ръцете и краката.

Когато успяла напълно да се съвземе, тя осъзнала суровата действителност – нямало кой да я спаси. Но може би Джулиън била единственото 17-годишно момиче, което имало шанса да оцелее в джунглата.

Баща й Ханс бил биолог, а майка й Мария – орнитолог. Двамата били германци, но късметлийката била родена в Перу. Години наред тя обикаляла сред природата със своите родители, които провеждат изследвания.

"Научих много за джунглата. Най-вече, че не е толкова страшна. Не е зеленият ад, за който хората я мислят", разказва тя.

Отровни жаби и змии, крокодили, анаконди, електрически змиорки. Навсякъде те дебне нещо, което да те убие, но Джулиън не се страхува от това.  Въпреки че била късогледа, а очилата й вече ги нямало, момичето тръгнало напред, за да търси храна и хора. Хвърляла сандалите пред себе си, за да изплаши съществата, които можело да я дебнат.

Когато се натъкнала на няколко трупа в гората, изгубила всякаква надежда майка й да е жива, но продължила, трябвало да стигне до цивилизацията.

По пътя си намерила торба близалки и това била единствената храна, която имала за следващите 10 дни.

Насекомите я хапели, раната й се инфектира. Но тя послушала съвета, който баща й някога й дал: "Ако намериш поточе, последвай го. То ще те отведе до по-голяма река, а тя – до помощ".

Джулиън намерила голяма река и тръгнала да върви през нея. "От време на време виждах крокодили, но не се плашех. Знам, че те не нападат хора", спомня си късметлийката.

Няколко дни чува как хеликоптерите кръжат над нея, в търсене на оцелели, но заради гъстите корони на дърветата, не могат да я видят.

Няколко дни след това, спасителната мисия приключва. Остават само звуците на джунглата. Инфекцията й се влошава. Муха е снесла яйцата си в раната на ръката й, други насекоми се хранят от плътта й. Животните не й обръщат внимание, защото не знаят как изглеждат хората и че трябва да се пазят от тях.

В този момент Джулиън започва да си мисли, че шансът да бъде спасена е минимален. Но по Коледа стават чудеса. След десет дни, само на близалки, изтощеното момиче излиза на брега и заспива. Когато се събужда, пред нея стои празна лодка.

Първоначално си мисли, че халюцинира, но после осъзнава, че гледката пред очите й е истина. Оглежда се внимателно и открива пътечка, която я води до колиба, а пред нея – няколко барела нафта.

Използвайки наученото от баща си, когато той лекувал инфекцията на кучето им, Джулиън излива нефт върху раната си. Болката е ужасяваща, но всички паразити умират мигновено.

Искала да хване жаби, за да се нахрани, но била прекалено бавна. Изтощението било толкова силно, но я спасило, защото те били отровни. След това се насочила към лодката, за да я използва в търсене на помощ, но се отказала. Не искала да я краде. Върнала се в колибата и легнала да си почине за една нощ.

Когато се събужда над сутринта, вижда три силуета над себе си. Мисли, че това са речните духове от вярванията на местните. Но не – оказват се трима работници, които в следващите дни се грижат за раните й, дават й храна. 

Когато силите й се връщат, се качват с нея на лодката и я отвеждат в близкото градче откъдето тя заминава за Пукалпа, за да прегърне най-накрая баща си.

Години наред ужасяващи гледки я преследват в сънищата й. Джулиън напуска Перу и се връща в Германия, където по-късно работи като библиотекарка в Мюнхен. В джунглата попада отново, когато прави изследвания за популацията на прилепите, за да завърши докторската си дисертация.

Но десетте дни глад, раните и труповете пред очите й не свиват сърцето й толкова, колкото това, което научава години по-късно: "После разбрах, че майка ми също е оцеляла след катастрофата, но нараняванията й били толкова тежки, че не е могла да помръдне. Представям си какви са били последните й дни".