Историята на Ирина и Борис Петрови е като истинска приказка. Тя е родена в Русия, но още като бебе с родителите си се преселва в Естония и живее там 23 години. Той е пловдивчанин, но е потомък на бежанци. Дядо му по майчина линия е от Беломорието, а коренът на баща му е от Вардарска Македония. „И за двата рода Пловдив е като спасителен пояс.

Аз също се запознах с Ирина тук. Ако има класация за градове сватовници, Пловдив ще е сред първите. На много хора тук се пресичат пътищата”, убеден е Борис. Със съпругата си са вече 10 години заедно, а любовта им пламнала още в мига, в който се запознали, съобщава "Марица".

Ирина идва под тепетата през 2005-а по програма „ Еразъм”. Тогава е последна година студентка „Славянска филология" в Педагогическия университет в естонската столица Талин. „Преди да дойдем тук, три седмици изкарахме с мои приятелки във Велико Търново на международен семинар по български език. Тогава за пръв път посетихме България и много ни хареса.

След няколко месеца трябваше да избираме между Велико Търново, София и Пловдив, за да дойдем по програмата. Спряхме се на града под тепетата, защото едната ми приятелка беше прочела за амфитеатъра, за Стария град.

На втория месец една преподавателка ни запозна с момче и момиче, на които им предстоеше да отидат в Естония, също по „Еразъм”. Това всъщност беше бъдещият ми съпруг. Запознахме се през ноември, а януари в Естония той ми предложи да се оженим", спомня си Ирина.

„Защо избрах точно нея ли? От малък имах предчувствие, че някой ден ще изгоря по някоя зеленоока красавица. И така се получи. Явно съм се удавил в зелените очи. След месец я заведох на едно специално място в Талин, откъдето се открива панорама към целия град. Там винаги има много туристи. Изчаках да отмине потокът, за да не създаваме атракция, прегърнах я и нежно прошепнах: „Ще се ожениш ли за мен?”, разказва Борис.

„Спомням си, че беше много студено, същата зима температурите в Естония падаха до минус 30 градуса и имаше виелици. В един такъв мразовит ден отидохме на тази панорамна площадка. Все се чудех защо стоим толкова дълго време и какво чакаме. И изведнъж дойде предложението за брак. Борис извади и годежен пръстен. „Да!, успях да промълвя аз и го прегърнах. Усетих, че го обичам и искам да прекарам живота си с него”, споделя рускинята. Тогава тя е на 24 години, а любимият на 30.

И двамата са убедени, че в смесения брак има повече предимства, отколкото недостатъци. Няма да забравят как оформяли документите по статута на Ирина през 2006-а, преди още България да влезе в Европейския съюз. Тогава всичко ставало бавно и трудно.

"Тя беше в параграф чужденец. Сега е в някаква по-особена категория - гражданин на ЕС, което е нито българин, нито чужденец. Тогава в служба „Миграция” към МВР една от репликите на служителка силно ме впечатли. Каза ми, че да се ожениш за чужденка е лукс. И не трябва да имам големи очаквания, защо е трудно. Опитах да обясня, че едва ли някой се жени според паспорта на другия. Човек може да се ожени за съседката си или за някоя от другия край на планетата. Не знаеш кога ще дойде любовта”, казва Борис.

Сега съпругата му вече има постоянно жителство и дори миналата година гласувала на местните избори.

„Аз живея тук и искам моето мнение да се чува. Толкова съм свикнала с България, че на моменти забравям, че съм рускиня и че съм живяла в Естония. Даже, когато Естония избра жена за президент за пръв път, името - Керсти Калюлайд, ми беше непознато. Борис дори се шегуваше, че познавам много по-добре българските политици, отколкото естонските. В Пловдив никога не съм се чувствала като чужденка. Семейството и приятелите на Борето ме приеха много добре. Със свекърва ми се разбираме прекрасно", щастлива е Ирина.

Тя е възхитена от нашите планини, в Естония живеели на 500 метра от Балтийско море в град Пярну и такава гледка нямало. "Естония е красива страна, но хората там са студени. Те трудно се доверяват на някого. Там няма да срещнеш местен, който да ти споделя за личния си живот. А тук се шегуват за много лични неща, в началото се стрясках, ала вече свикнах”, признава рускинята.

„Чужденците в България винаги предизвикват интерес. Българинът се радва, когато чужденец седи на трапезата му или когато заедно обикалят Родопите. Северните общества са по-други. Те са потомци на едни от най-старите племена. Шегуват се, че когато дошли в Прибалтика преди три-четири хиляди години, другите народи се наредили отдолу и не е имало как да се махнат, въпреки че климатът е ужасен. Местните са нестандартни, обичат чудатостите. В Естония, ако се организира тържество, ще бъде направено по необичаен начин.

Може би ще отидат на поляна и вместо столове, ще сложат дънери. Ще седнат на тях и ще се чувстват комфортно. За тях гората е убежище, а ние се страхуваме от нея. На тях дори гробищата им са в гората, при нас е необичайно да се види дърво насред гробове. При тях сякаш дърветата пазят мъртъвците”, разсъждава пловдивчанинът./БЛИЦ