Ралица Асенова, майката на загиналия Николай Златков, публикува днес във Фейсбук разказа за своя син. 

Ето какво пише тя: 

Разказът за Ники:

Ники!

Кой е Ники?

Ники е Смело Сърце! Това е най-краткото и точно определение за него! Голямо Силно и Добро Сърце! 

Когато проговори започна моето голямо приключение в необяснимото и невероятното. Започнах да слушам защо е дошъл точно при мен, от къде идва, да ме пита как човек избира да бъде лош и защо. Най- вече да ми обяснява, че е дошъл да спаси всички страдащи, да спаси света!!!

Изумлението ми растеше с всеки изминал ден както и притеснението как и дали ще успея да защитя едно такова малко дете в един свят, който трудно би разбрал дете, което свободно говори за миналите си животи и за неща, касаещи човека срещу него, за които няма как и от къде да знае. Нивото на емпатия и състрадание беше такова, че ежедневно имах предизвикателства, в които способността му да съпреживява чуждата болка беше такава, че го оставяше в невъзможност да функционира на ежедневна база за часове.

Много хора знаят за историята за божите кравички в детската градина, когато отидох да го взема и той седеше до труповете на много божи кравички, които бяха натрупани на купчинка до него напълно съсипан и ми каза как другите деца са ги убивали и той се е опитвал да ги спре, но не е могъл. Учителката ми разказа как е говорил на децата да си представят, че тези насекоми са деца в детска градина и сега когато са ги убили какво ще правят майките и бащите им когато дойдат да ги вземат от градина и децата им са мъртви? Взех си го напълно съсипан и му взе дни да се възстанови от тази случка, в която трябваше да разискваме на дълго и на широко темата за избора на човек да отдаде сила на доброто или лошото в себе си.

Много забавна случка е, когато вече много ядосана тръгнах към него защото правеше беля след беля тъй като беше много буйно и енергично дете и тръгвайки към него да го хвана рязко и да го спра от щуротията, която правеше той ме погледна с този остър и в същото време благ поглед и на висок тон ми каза: “ Мир, любов и хармония!”.

Успяваше да разоръжи всеки с една усмивка и едно гениално изказване, което да те остави без думи.

На седем годишна възраст ми стана ясно, че той вижда аурите на хората и кой цвят аура какво означава. На въпроса ми защо до сега не ми е казвал получих простият отговор: “ Ами не знам, аз си мислех, че всички ги виждат. Не ги ли виждат всички? Ти не ги ли виждаш?”

Друга история обрисуваща уникалността му е когато в Тенерифе в училището, в което го бяхме записали децата напълно съзнателно го дразнеха и отвън на площадката тъпчеха мравки за да наблюдават реакциите му и да му се подиграват. Подиграваха му се и че всичките си спестени пари ни молеше да ги изпращаме на децата в Африка вместо да си купи таблет какъвто нямаше или компютър. Да му се подиграват, че когато им дадоха да пишат есе на тема по избор той писа за Хитлер, а тези деца пишеха за герои от анимационни филми. Учителката тогава се свърза с мен да ми прави забележка, че не е редно да му пиша аз есетата и нямаше сила, която да я убеди, че именно аз не съм написала този задълбочен анализ на Хитлер.

В един момент трудностите му в това да бъде в училище станаха толкова непоносими за него, че се чудех какво ще правя за напред. Стигна се до момент там на Тенерифе когато не веднъж Ники коригираше учителката, че греши в това, което говори и винаги се оказваше след проверка от нейна страна, че той е правия и тя е сбъркала. Там на Тенерифе беше и последното му обикновено училище, което той посещаваше. Той просто беше толкова извън рамката, че беше истинска агония и за него и за мен престоят му в нормално училище!

И след това започна неговият истински щастлив и пълноценен живот! Както той казваше: “Истински започнах да живея, когато се присъединих към Иво и към групата”! Отидохме на ваканция в Мексико и той намери сродните си души. Тези, които не му се подиграваха, които го разбираха, подкрепяха в стремежите му, тези, които бяха извън рамката и най- вече тези, които можеха да му помогнат да развие и култивира уникалността си и да я насочи към, това което винаги е искал — да помага! Още на Тенерифе веднъж ни каза, че ще дойде момент, в който ще срещне хора, които са негови близки, цитира и имена и ме помоли да не го ограничавам във общуването и връзката му с тях. Бях свикнала с неговите “включвания” както ги наричах за себе си.И да той ги срещна! Там с Иво и останалите имаше всичко, от което е имал нужда - екстремни преживявания, защото още на 3 годинки искаше да лети с парапланер и всички екстремни люлки, бънджита и въртележки ги обикаляхме до изнемога. Там имаше учене на неща, които го вълнуваха в естествена среда и сред природата, а не затворен в една стая, имаше свободата, която беше толкова важна за него, имаше радост и естественост във всичко, с което се занимаваше, имаше 100 процентова подкрепа, обич и разбиране от хора, които беше срещнал неотдавна, но която не беше получавал дори от много близки хора. Там той беше на мястото си, сред себеподобни. Там именно той стана най- малкият подводен водолаз в света с постижения за гмуркане на 30 метра дълбочина, които и до ден днешен никой не може да надмине. Там се научи да кара сърф, кайтсърф, да медитира по няколко часа на ден, да изучава история, география и други предмети седнал удобно в джунглата до басейна и заобиколен от подкрепата и обичта на Иво и останалите.

Сега ще ви разкажа за порасналия Ники и за това каква беше връзката ми с него. Ники порасна силен, мъдър и непримирим към неправдите в този свят. Никой нищо не разбра от пубертет - той беше щастлив и усмихнат и уважителен винаги и с всички. Връзката ми с него никога не се промени и винаги имахме какво да си кажем. Изумителното за мен, която съм терапевт и чудесно знам какво се случва в пубертета и отношението на един пубертет към родителите му, тук при Ники промяна и отдръпване към мен нямаше. Дълбоката ни връзка винаги беше налична до степен, в която когато той беше болен аз усещах и обратното без значение дали сме дори в различни държави. Обаждаше ми се питаше как съм и на отговорът ми добре ме отрязваше и питаше защо не казвам, че съм болна. Обратното също беше валидно - просто знаех, че нещо не е наред и Иво последните години все казваше: “Тези двамата майка и син с тази тяхна връзка ще ме уморят! Не може единият да кихне някъде в Мексико и другия в България да не разбере!”

Ники се гордееше с мен много. За мое изумление той се възхищаваше и се гордееше с всичко, което правя и съм и това не се промени никога, а само се засилваше в годините. Винаги казваше, че вярва в мен и аз мога да се справя с всичко! Казваше ми и че съм по- силна от всеки мъж, който е срещал и много ми се възхищава. Обичахме да ядем агнешки главички заедно и в тези моменти другите в хижата ни оставяха да се насладим на това занимание, защото те не бяха любители на нашите разговори, колко са вкусни очите, езика и мозъка. Иво седеше и ни гледаше и само цъкаше какви майка и син сме. Истината е, че всички там много ни се радваха за тази връзка и бойният дух, който и двамата носехме. 

Ники не веднъж ми е казвал: “Вечно ще съм ти благодарен, че ме подкрепи в избора, който направих и ме пусна да живея с Иво и останалите. Знам, че изобщо не ти беше лесно и вечно ще съм ти благодарен, че не ме спря и ме подкрепи”! Последният път беше преди няколко месеца. Бяхме седнали гушнати в хола на хижата, “люпехме” семки и си говорехме до късно посреднощ. 

Няма да погребвам аз тялото ти Ники. Взех това не леко решение, защото не успях да се разбера с баща ти за неща, които знам, че ти би искал и защото отказвам да участвам в още поругаване на тленните ти останки! Мисля, че издевателството над тялото ти беше достатъчно вече месец и половина. Той ще те погребва “светски” каквото и да значи това. Ще ти оставя в ковчега малката статуетка, която толкова много ти хареса, която подарих на Иво,( и за теб взех такава и не успях да ти я дам) един специален камък и едно малко жълто камъче във формата на сърце. Взех решение, че ще ти направя изпращане такова каквото заслужаваш и на твое любимо място високо в планината. Сигурна съм всичките много хора, които те познаваха истински и те обичаха ще те уважат и ще дойдат там. Има вече стихове за теб и песен се пише… ще те изпратим достойно, така както го заслужаваш. Ще има любимите ти петроханки, ще има джинджифилки и всеки ще може да каже ако иска нещо за теб. Ще сложа и голям камък с надпис на него за теб и за тях! 

Днес ще те почета и по друг начин! Ще излезем на площада в търсене на истината за твоето убийство. Много хора не вярват на всичката помия, която се изля върху вас, на лъжите и безумията, които се изговориха. Знам колко беше важна истината, справедливостта и свободата за теб! Затова днес ще бъдеш почетен на площада!

Аз знам как ти умря! Аз го преживях призори в онзи ужасен ден, в който те убиха, почувствах гнева и болката ти. Ти умря с широко отворени очи и затова аз няма да затворя моите и ще гледам директно в многото лъжи, които ни се говорят и няма да мигна докато поне на повечето хора, които имат здрав разум не им стане ясно, че ви екзекутираха и го прикриват. 

Беше чест да бъда твоя майка! Истинска чест! Шегували сме се за нашите минали животи на войни и викинги, а то се оказа, че пак сме в тези роли… пак сме войни и се борим за истина и свобода! Благодаря ти за всичко! Обичам те безкрай. Обичам те от небето до земята на зиг заг - помниш ли? Връзката и обичта ни никой и нищо не може да я разруши!