Вестта за страховитата автобусна катастрофа в България, в която загинаха 46 македонски граждани, научих сутринта в 4.20 часа, когато ме потърси директорът на МИА Драган Антоновски и тръгнах колкото може по-бързо. Дъждът и мъглата не позволяваха да се кара бързо и за около 30 минути пристигнах на българския граничен пункт Златарево. Тамошните полицаи и митничари ме разпитаха за кратко време. Изразиха съчувствие и след кратко забавяне за купуването на винетка продължих към Петрич, оттам към Сандански и Благоевград. През цялото време слушах информации от българските радиостанции, които от минута на минута предаваха от черни по-черни вести.

Знаех, че ще бъде трудно да стигна до мястото на катастрофата, но обаждането по телефона от колегата Десислава Велкова, кореспондентка на БТА в Благоевград, ме поуспокои. Срещнахме се на една бензиностанция на изхода от Благоевград и продължихме заедно още стотина километра по АМ "Струма", на около 30 километра от София.

Пътуването завърши на около четири километра от мястото на катастрофата, където полицията не позволяваше да продължим по-нататък. Колоните автомобили се пренасочваха по стария път към София, а след кратко забавяне Десислава и нейният колега Красимир Велков се сетиха, че може по заобиколен път да се доближим до мястото на ужаса.

След кратко пътуване излязохме от стария път и през Старо село излязохме отново на магистралата, но не можахме да се качим на нея, тъй като бе поставена преграда от пръст и дърва, трябваше да спрем.

Грабнахме фотоапаратите и телефоните и след около стотина метра попаднахме на полиция и български колеги, които снимаха от разстояние над 1000 метра. Млад пътен полицай ни предупреди да не нарушаваме поставените знаци и на няколко пъти ни предупреждаваше, ако преминем дори десет сантиметра.

В далечината се виждаше изгорелият автобус на "Беса Транс" и силуети на полицаи и следователи. Фотографирахме колкото може да се направи от такова разстояние. Във въздуха се усещаше тъгата и неверието как може да се случи такава голяма трагедия с рекорден брой загинали. За няколко минути минаха 4-5 автомобила на Бърза помощ. Чудно беше, че не бяха влючили сирените. Като че искаха да дадат свой принос в тишината на тази част от магистралата.

Топката в гърдите от гледката притискаше, но журналистическото желание да научим нещо повече беше по-силно.

Първо размених една-две думи с колега от частната информационна агенция БГНЕС, който смяташе, че автобусът първо се е ударил в дясната защитна мантинела на магистралата и понесен от удара, се е запалил и е спрял в средата между двете пътни ленти.

Младият полицай, който охраняваше мястото на катастрофата, кратко коментира, че това място със завой на пътя може да бъде много опасно, ако се кара бързо и с несъобразена скорост, особено когато е влажно.

На връщане към автомобилите колеги от БНТ, когато разбраха, че съм от Струмица, поискаха да направя изявление, след като бе съобщена непотвърдена информация, че сред загиналите има и хора от Струмица. Казах им - ще пратим дописка от автомобила и ще се върна. Не се върнах. Какво да им кажа?

Написахме дописката с колегата Десислава и я публикувахме съвместно в двете информационни агенции. Изпратихме фотографии и се опитахме да съберем допълнителни информации, след което разбрахме, че събитието се отразява най-добре от страната на магистралата откъм София.

В съгласие с редакцията заключихме, че от това място може да се информира толкова. Тръгнахме назад. Зад хълмовете се появи слънце. В целия мрак и скръб малкият слънчев лъч като че даваше някаква надежда. Но надежда за кого? За загиналите - не! За оцелелите - не! За живота, който продължава по-нататък - може би.

Тръгнахме обратно. Разделихме се на входа на Благоевград. Продължих сам по пътя с мисъл за загиналите и техните семейства. Слушах новини по българските радиостанции, които вече започнаха да повтарят изявленията на премиерите Зоран Заев и Стефан Янев и на разследващите и полицията. Изявлението на Заев, че това нещастие няма да раздели двата народа, а ще ги сближи още повече, отекваше в главата ми. Излъчваше се по БНР без превод на български. В нещастията няма граници, раса, пол или религиозни и политически убеждения.

С тези мисли постепенно стигнах до нашия ГКПП Ново село. Бързо изминах пътя. Може би защото с очи следях пътната лента, а мислите ми бяха на завоя, където запаленият автобус глътна 46 човешки съдби и потопи в скръб техните семейства. / Източник: Струмица