Диана Душкова, любимата жена на проф. Юлиан Вучков, почина на 66 години. Тя бе филолог, преводачка от руски и полски език, пише Ретро.

Проф. Вучков и Диана са заедно от 2004 г. Историята им е достойна за филм, а професорът определя срещата им като въпрос на съдба. Вучков вижда за пръв път Диана, когато тя е едва на 19 г., а той – ерген на 37 години. Запознава ги баща й, известният детски писател Атанас Душков. „Тя бе една красавица, истинска самодива, излязла от сънищата”, спомня си професорът. По думите му обаче тогава Диана „никак, ама никак не го харесала”, а и била прекалено млада. Всеки продължил по пътя си, а втората им среща след десетилетия наистина се оказала съдбовна. 

“Това беше през 2004 г. Виждам една жена стройна, елегантно облечена. Казвам си – дано да е сама. Започнах да я ухажвам и чак след като имахме няколко срещи, задълбочени във всяко едно отношение, разбрах, че това е Диана Душкова, момичето, което бях видял преди години”, спомня си професорът.

„Диана вече много ме харесваше. Допадна ми нейната хубост, женственост, чар, но тя е и свръхинтелигентна. Диана е единствената жена, която съм обичал”, призна още професорът.

Тези, които познаваха Диана Душкова, ще си спомнят за нея като за един от най-слънчевите и добри хора, а за многото си ученици тя бе любимата учителка, благодарение на която те заобичаха българския език и словото.
 
Поклон пред паметта й. 


 * * *
 
Диана имаше своите минуси като всички нас, простосмъртните на тази земя. Тя беше красиво-горда, достолепна, зашеметяващо представителна. Но и свърхранима, болезнено чувствителна. Притежаваше лошия шанс да бъде нападната от няколко болести, а и беше дълбоко ранена от лошото отношение на своя покоен съпруг и на своя син. И по други поводи, но и по тези, нямаше душевен покой и често плачеше, макар че не беше слаб човек. Всички тези фактори бяха причина да си отиде толкова преждевременно, макар че аз дълго се борих да бъде здрава заедно с едни от най-добрите лекари в страната.

Тя беше достойна за уважение. Беше обичана и ценена от всички, които я познаваха. Те с възторг слушаха нейните разкази и впечатления от живота. Много от тях търсеха нейните съвети и се справяха по-добре с възникналите им тежки проблеми, защото тя ги зареждаше с безкрайната си душевна щедрост, с вяра в добрите им страни. Беше завършила славянска филология. Беше преподавателка по българска литература и български език в гимназията за приложни изкуства. Нейните качествени ученици я обожаваха. Неспирно влизаха в контакти с нея по телефона и най-вече чрез интернет. Споделяха, че тя ги е въоръжила не само с много литературни знания, а и с мъдрите си виждания за изкуството да се живее човешки. Все подчертаваха, че тя показва какво означава културният, но и топлият човек.

Диана се издигаше много над редовото човешко присъствие в живота. Тя беше сложна и много ярка, всестранно развита личност. Беше една малка библиотека, дори една джобна енциклопедия. Познаваше дълбоко цялата българска и руска литература. Но и върховете на нашето и световното театрално, филмово, музикално, изобразително творчество. Нямаше важна тема, която да не е минала покрай нея. И която да не е преживяна, осмислена от нея. Блестеше с богатството на своята много културна реч: писмена  и устна. Само че тя не мислеше книжно, банално. Всеки можеше да разграничи нейния начин на изразяване, ако я познава, само от едно изречение. Нейният изказ беше ту елегантен, ту доброжелателен, ту люто хаплив и гневен според срещаните хора. Нейната словесна изява вреше и кипеше в изобилието от цветисти сравнения, от убийствена ирония за безобразията на овластените политици и техните слуги, за мръсниците в битуването ни. Покъртително беше нейното чувство за справедливост и за ненавист към несправедливостта. Тя имаше слово на роден писател. Написа много живописен спомен за творчеството, но главно за живота на своя любим баща Атанас Душков: виден писател на чудесни стихове за деца. Ние на глас го четяхме на видни наши приятели като Стоянка Мутафова, големия филмов режисьор акад. Людмил Стайков, чудесната поетеса и преводачка Ана Александрова. Всички те бяха грабнати от нейните текстове. Категорично заявяваха, че тя има безспорен талант на разказвач и мемоарист, че с лекота владее изящния стил. Всички единодушно препоръчваха да напише поне една своя книга. А тя се разпиляваше много в разговорите с много хора чрез интернет и като ги срещаше на публични места. Исках да не се раздава така безмилостно. Но тя ме послуша. И започна да твори това свое произведение. Започваше да го пълни с ту ласкави, ту ядовити  думи за многото радости и огорчения, прозрения в своя живот едва през последните дни от своето съществуване.

Животът ми с нея беше едно рядко, а донякъде и невиждано богатство. Защото ние имахме изпепеляващо ни душевно и физическо сродство, общи позиции за света. Разминавахме се само доколкото аз бях желязно организиран, а тя беше артистично разпиляна. Не беше достатъчно самокритична, самовзискателна. Не обичаше да поправя грешките си. Но какво са всичките тия слабости в съпоставка с толкова много и толкова разнообразни нейни достойнства, които я очертаваха като цяла една човешка вселена.

Тя беше слънцето в моя живот. Беше моята единствена и моята голяма любов. Винаги ще бъде с мен и в мен.