Съдия Емил Дечев има над двадесет години стаж в съдебната система на Република България, от които последните седемнадесет като съдия. Заема длъжност „съдия” в Софийски градски съд след успешно издържан конкурс през декември 2011 година. Завършил е обучение за обучители по Право на Европейския съюз и Европейската конвенция по правата на човека, след което е бил лектор в Националния институт по правосъдие, където многократно е преподавал на колегите си магистрати от цялата страна. Има международен опит, тъй като е работил в Съвета на Европа в дирекция „Права на човека”. Участвал е в петмесечен стаж при детския съдия Бо Ларсен в Съда на Европейския съюз в гр. Люксембург. Владее отлично английски и френски език.

„За темата „правосъдие” трябва да се говори с думи прости и ясни, за да бъдем разбирани от всички, а не само от юристите. Така самотникът в идеите за справедливост днес може да създаде необходимите промени в мисленето на нашето съсловие и обществото. Понякога справедливите решения на проблеми отнемат много време и изискват търпелива, последователна и целенасочена работа. Не всичко може да се реши с бърза атака с вик „По пет на нож”, твърди Дечев.

Магистратът разкри защо в Българската правосъдна система липсва чувство за справедливост и какво според него трябва да се направи?  Дечев очертава три важни проблема:

Първо, в България над главния прокурор стои само Господ. Ако бъда избран ще направя всичко възможно да убедя колегите си във ВСС и представителите на изпълнителната и законодателната власт, че следва да се съобразят с препоръките от края на 2016 г. на европейските прокурори от Службата за подкрепа на структурните реформи към Европейската комисия. Съгласно техния доклад, в случаите, когато има достоверни доказателства за тежко престъпно деяние от страна на главния прокурор, отговорността за упражняването на надзор върху разследването, следва да се възлага на независимо лице, заемащо висша длъжност в съдебната система извън системата на прокуратурата, което да се подпомага от служители на НСлС (предоставени от ръководещия НСлС заместник главен прокурор) или от старши полицейски служители от МВР. За тези цели разследващите служители, независимо дали са от НСлС или МВР, следва да отговарят пред горепосоченото независимо лице, натоварено с провеждането на разследването. Той самият ще носи отговорност за това решение пред парламента и обществеността. Главният прокурор трябва да бъде временно отстраняван от длъжност или другояче задължен по закон да отстъпи от функциите си на главен прокурор, докато трае разследването. Ако срещу него бъде повдигнато обвинение и той бъде осъден, следва да му бъдат наложени произтичащите от това наказателноправни и дисциплинарни санкции. В случай че главният прокурор бъде осъден и му бъде наложено наказание за извършено тежко престъпление, президентът следва автоматично да го освобождава от длъжност.

Второ, изключително грозно впечатление прави липсата на адекватна реакция или поне полагането на някакво усилие от страна на членовете на ВСС да се опровергават медийни клевети (когато те очевидно са такива) срещу колеги съдии.

Трябва да се работи активно на централно ниво и по региони с медиите, като се дават регулярни пресконференции, да се извършват дейности в обществото по обясняване ролята на ВСС и съда. Така ще се поддържа обратна връзка вместо да се капсулира в някой отдалечен планински спахотел.

Следва да се поддържа от членовете на ВСС хигиена на медийните контакти, като се дават интервюта само на журналисти от медии, които имат ясен собственик, а той има ясен произход на средствата.

ВСС трябва да се отвори към съдиите и да проумее, че той не е техен началник така, както и на него не може да бъде началник никой представител на някоя от другите две власти.

На трето, но не по важност място, независимостта на съда не е каприз на съдиите. Тя е ценност, която е необходима не само на тях, но и на гражданите. Тя дава сигурност, че съдията може да реши делото безпристрастно, по вътрешно убеждение и въз основа на закона. Без нея няма върховенство на закона, правова държава, разделение на властите и взаимен контрол, възпиране и взаимодействие помежду им. 

Така наречените стари демокрации нямат толкова детайлна законодателна уредба по този въпрос. Причината за това е проста. Манталитетът и културата, както на обществото и политиците, така и на съдиите и страните в процеса, е на такова ниво, че не се налага винаги и за всичко регулация и защита от закона. У нас се получава обратното – по-ниската правна култура налага компенсиране чрез постоянни съдебни и законодателни реформи.