Иконата на френското кино Бриджит Бардо почина на 91 години. Това съобщи France 24

„Фондация „Брижит Бардо“ съобщава с огромна тъга за смъртта на своята основателка и президент, мадам Брижит Бардо, световноизвестна актриса и певица, която избра да изостави престижната си кариера, за да посвети живота и енергията си на хуманното отношение към животните и на своята фондация“, се казва в изявление на организацията, без да се уточнява часът или мястото на смъртта.

В последните месеци здравословното състояние на актрисата беше силно влошено. В средата на октомври тя беше приета по спешност в болница, а дни по-късно беше оперирана.

Междувременно популярен инфлуенсър обяви смъртта ѝ в края на октомври. Тогава Бардо беше принудена да публикува изявление, потвърждавайки, че не е мъртва, след скорошния си престой в болница.

В края на ноември тя отново беше приета в болница.

Секссимволът на френското кино

Бардо доби международна слава с филма от 1956 г. „И Бог създаде жената“, написан и режисиран от тогавашния ѝ съпруг Роже Вадим, и през следващите две десетилетия въплъщава идеята за архетипното „секс котенце“. В началото на 70-те години обаче тя обявява оттеглянето си от актьорството и става все по-активна политически.

Нейната откровена подкрепа за правата на животните прераства в провокативни коментари за етническите малцинства и открита подкрепа за крайнодесния френски Национален фронт, което води до поредица от осъждания за расова омраза.

Родена през 1934 г. в Париж, Бардо израства в проспериращо, традиционно католическо семейство, но се отличава достатъчно като танцьорка, за да ѝ бъде позволено да учи балет, получавайки място в престижната Парижка консерватория. По същото време тя намира работа като модел, появявайки се на корицата на Elle през 1950 г., докато е още на 15 години.

В резултат на работата си като модел ѝ предлагат филмови роли; на едно прослушване тя среща Вадим, за когото ще се омъжи през 1952 г., след като навършва 18 години. Бардо получава малки роли, чиято популярност нараства; Тя изигра любовната интрижка на Дирк Богард в „Доктор в морето“, голям хит във Великобритания през 1955 г.

Но именно филмът на Вадим „И Бог създаде жената“, в който Бардо играе разкрепостена тийнейджърка в Сен Тропе, затвърди имиджа ѝ и я превърна в международна икона. Филмът беше огромен хит във Франция, както и в международен план, и катапултира Бардо в челните редици на френските филмови изпълнители.

Освен за кино публиката, Бардо бързо се превърна във вдъхновение за интелектуалци и творци; не на последно място за младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които поискаха от тогавашните си приятелки да боядисат косите си в русо, подражавайки на нея.

Колумнистът Реймон Картие написа дълга статия за „le cas Bardot“ в Paris-Match през 1958 г., докато Симон дьо Бовоар публикува известното си есе „Брижит Бардо и синдромът на Лолита“ през 1959 г., представяйки актьора като най-освободената жена на Франция. През 1969 г. Бардо е избрана за първи модел в реалния живот за Мариан, символът на Френската република.

В началото на 60-те години Бардо се появява в поредица от нашумели френски филми, включително номинираната за Оскар драма „Истината“ на Анри-Жорж Клузо, „Много лична афера“ на Луи Мал (с Марчело Мастрояни) и „Презрение“ на Жан-Люк Годар.

През втората половина на десетилетието Бардо приема редица холивудски предложения: сред тях са „Вива Мария!“, мексиканска комедия с Жан Моро, и „Шалако“, уестърн с Шон Конъри.

Бардо имаше и паралелна музикална кариера, която включваше запис на оригиналната версия на песента на Серж Генсбур „Je T’Aime ... Moi Non Plus“, която Генсбур беше написал за нея, докато имаха извънбрачна връзка. (Страхувайки се от скандал, след като тогавашният ѝ съпруг Гюнтер Сакс разбра, Бардо помоли Генсбур да не я издава; той продължи да я презаписва с Джейн Бъркин, с огромен търговски успех.)

Въпреки това, Бардо намираше натиска на звездния статус за все по-досаден, казвайки пред „Гардиън“ през 1996 г.: „Лудостта, която ме обгръщаше, винаги ми се струваше нереална. Никога не бях наистина подготвена за живота на звезда.“

Тя се оттегли от актьорството през 1973 г., на 39-годишна възраст, след като засне историческия романс „Поучителната и радостна история на Колино“. Основният ѝ фокус става активизъм за защита на животните, като се присъединява към протести срещу лова на тюлени през 1977 г. и основава фондация „Брижит Бардо“ през 1986 г.

Впоследствие Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по въпроси като унищожаването на кучета в Румъния, убиването на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя също така редовно изразява откровени възгледи относно религиозното клане на животни.

През 2003 г. в книгата си „Вик в тишината“ тя подкрепя дясна политика и се насочва към гей мъже и лесбийки, учители и така наречената „ислямизация на френското общество“, което води до осъждане за подбуждане към расова омраза.

Бардо има дълга история на подкрепа на френския Национален фронт (който оттогава е преименуван на Национален митинг), заявявайки пред „Гардиън“: „Относно ужасяващата вълна от имиграция, споделям напълно възгледите на [Жан-Мари льо Пен].“

През 2006 г. в писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Никола Саркози се казва, че мюсюлманското население на Франция „разрушава страната ни, като налага своите действия“.

Бардо е била омъжена четири пъти: за Вадим между 1952 и 1957 г., за Жак Шарие между 1959 и 1962 г. (с когото има син, Никола, през 1960 г.), за Сакс (1966-1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д'Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя също така е имала редица известни връзки, включително с Жан-Луи Трентинян и Генсбур