Уж горещ отпускарски месец, пък август се оказа и доста горещ политически сезон.

Вече си имаме и двама сериозни участници в президентската кампания – ген. Румен Радев и Красимир Каракачанов. Появиха се и смехотворни кандидатури – имам предвид тези на Реформаторите, вкупом взети. Не закъсняха и екзотиките, дело на „инициативни комитети”, които най-често се състоят от един или максимум двама „инициатори”.
Какво пък, демокрация. Вероятно ще мине още много време, докато вденем, че тя е просто нещо, но не е за прости хора...

Сред цялата тази какофония една парламентарно представена политическа сила блести с гробовното си мълчание. Думата ми е за ДПС.

Впрочем, това е изконна негова изборна тактика. Тя се крепи на три основни пилона.

а) ДПС никога не издига собствен кандидат-президент;

б) ДПС внимателно следи накъде ще задуха вятърът след първия тур и сръчно се ориентира към потенциално печелившата кандидатура на балотажа;

в) След това ДПС се опитва да извлече максимални политически (и още повече икономически) облаги от подкрепата си за победителя.

През 1991 г. Движението категорично застана на страната на д-р Желев. Друг е въпросът, че съществен принос за това имаше и Велко Вълканов, който гръмко се изцепи в ефира на националната телевизия: „Абе, Желю, ти си турчин с фес!”.

Ами „турчинът с фес” стана президент. По-важното е обаче, че ДПС придоби самочувствието на незаобиколим политически фактор.
През 1996 г. Движението отново заложи на печелившата карта в лицето на Петър Стоянов. Тогава това изглеждаше и логично – Жан Виденов беше успял да се изпокара с всички останали политически сили. С което направо натика ДПС в „обръча” на т.нар. Обединени демократични сили (ОДС).

Очевидно обаче Движението беше набрало скорост и в процеса на създаване на други „обръчи”, предимно на икономическа основа. Но алчният Костов не можа да преживее, че му се бърка в мераците „всичко за мен”, и закономерно дойде разривът. Нещо повече, ДПС дори беше обявено от него и за „проклятието на България”.

Е, през 2001 г. „проклятието” си отмъсти на Костов и СДС и подкрепи Първанов. Този път даже получи и още един „бонус” – вицепрезидентския пост на ген. Марин. И в следващите 10 години не спря да се радва на възможността да укрепва политическото си (и икономическо) влияние.

През 2011 г. ДПС се „сниши” и не се ангажира пряко с позиция на чия страна е в президентската кампания. Но това също беше логично – и магаре да беше издигнал Борисов (не че правя особена разлика със сегашната ни държавна глава), то щеше да бъде избрано.

Сега обаче ДПС е в доста по-сложна ситуация, главно по външни причини.

Първо, появи се „Дружинката - образец за слугинаж на Турция”, иначе казано ДОСТ. Тя трескаво се опита да измести Движението от и без това поразклатените му отношения с Турция и да го обяви за скрит проводник на руското влияние в България.

ДПС запази мълчание. А неочакваната визита на Ердоган при Путин показа, че е избрало правилната позиция. И постави „слугинажа” от ДОСТ да увисне като прани шалвари на простор. С което пък шансовете му за някакво политическо бъдеще бяха сведени почти до нулата.

Но истината е, че сега ДПС е в сложна ситуация и пред труден избор. Евентуалната му подкрепа за кандидата на Патриотите е немислима – отношенията между тях са като между обесения и въжето.
Не по-малко немислимо е да погледне към Реформаторите – в редиците им са и „ренегатите” от Движението.

Следователно то няма да спре да мълчи поне до обявяването на президентската кандидатура на ГЕРБ. Но която и да е тя, дори и дисциплинираният електорат на ДПС трудно ще я преглътне след обидите, които понесе от сега управляващите.

Досещате ли се вече защо ДПС все още пази пълно мълчание? Ами ясно защо – просто изчаква поредната „печеливша карта”.
Да, този път няма да му е никак лесно да я избере. Едно пиленце обаче ми подсказа, че по ред причини Движението имало изявена слабост към армейските генерали.../Retro.bg