Мнозина бяха изненадани, когато Стилиян Петров обяви, че иска да се върне на терена в професионалния футбол през лятото. Година и половина след като победи рака на кръвта. Цяла Великобритания падна в краката му, измести дори “Лестър” от последните страници на вестниците, пише "24 часа".

Причините за решението са доста сантиментални. На първо място може би е Кристиян, по-малкият син на бившия капитан на националния ни отбор. Когато левкемията го спря, той бе прекалено малък, за да разбира от футбол. И не го бе виждал на терена. И на второ място, е самата игра.

 “Не съжалявам за нищо от това, което ми се случи. Единствено съжалявам, че не успях да се сбогувам с футбола по начина, по който заслужава. Защото той ми даде всичко. И заслужаваше повече”, каза Стилиян в интервю за “24 часа” малко след като стана ясно, че левкемията е в ремисия. За мнозина тези думи биха прозвучали като клише, но не и за тези, които го познават. Защото той е един от малцината, които трудно хвърлят думите на вятъра.

За да се прибере у дома след болницата, му трябва да направи 20 крачки. Най-трудните в живота му. И най-изморителните. Защото адът, през който е минал, е взел доста жертви. В един момент цялата му имунна система липсваше, ликвидирана от ударните дози терапия срещу рака. Но ги направи без помощта на никого. Въпреки че съпругата му Поли бе там, както винаги до него в добро и зло.

Още има хора, които му се чудят. След такава битка да започва нова. Но това е неговото ДНК. И няма как човек да избяга от кръвта си дори когато е била заразена.

Кариерата му започва в Михайловград, когато неокосената трева се докосва до долния край на гащетата му. “Още тогава имаше невероятен хъс. Когато нещо не се получаваше, сядаше на топката и стискаше устни. Накрая успя да запали и по-големите от него да играят истински футбол. Те слушаха малкият, той беше истинския лидер”, спомня си първият му треньор Александър Гигов.

Огромна битка печели и в ЦСКА. Едва не напуска Борисовата градина, когато с големия флумастер Георги Василев-Гочето оставя него, Мартин Петров, Димитър Бербатов, Тодор Кючуков, Косьо Мирчев и останалите младоци под чертата на първия отбор.

В този момент му идва да си тръгне Защото му е омръзнало да зъзне по гарите с Мартин, за да се приберат у дома, от постоянните забавяния на заплатите. Но стиска зъби и остава. Защото няма как да се предаде.

Шансът идва с Димитър Пенев. И изведнъж от последни резерви младоците стават титуляри. Само след един полусезон Стилиян се качва в самолета заедно с Милен Петков, за да стигне до Глазгоу. Оказва се, че Джон Барнс иска единствено младия халф в “Селтик”. Сумата е умопомрачителна - 2,8 милиона лири за 19-годишен хлапак.

Трансферът едва не пропада заради безпаричието в ЦСКА. Стилиян няма дори пари да си плати мобилния телефон и трябва да се праща специален човек, за да го издири на морето.

Културният шок в Глазгоу е доста сериозен. “Имаше дни, когато се прибирах в апартамента. Лягах на празния под, гледах тавана и плачех”, пише Стилиян в автобиографичната си книга. Договорът му е направен нескопосано, за да може повечето пари да отидат в ЦСКА. Заплатата му не стига да плати дори телефонните сметки до България. Трудно учи английски, което му пречи и на терена. Феновете започват да се чудят точно за какво са дадени толкова пари за него.

И отново отчаянието е победено. С помощта на възрастно семейство той започва да се адаптира. Като продава бургери в техния ван. Срамна работа няма, но пък погледите на феновете са му достатъчни, за да го заредят. Трудно е да повярваш, че професионален футболист ти подава пържените картофки на развален английски. Накрая идва и Мартин О'Нийл като мениджър и нещата си пасват.

Така Стилиян се превръща в един от идолите на агитката. Започват да идват и успехите. 10 трофея, участие в евротурнирите. Футболист №1 на България за 2003 г. Всичко изглежда наред.

За да дойде 2006 г., която е може би най-бурната в кариерата му. През април той подава писмено заявление, че иска да бъде продаден. “Селтик” го отхвърля, но през лятото приема над 6 милиона лири от “Астън Вила” за българина. Началото отново е трудно. Адаптира се бавно, често е резерва.

На 12 октомври идва новият удар. Стилиян обявява, че няма да играе за националния отбор, докато негов селекционер е Христо Стоичков. А вече е наследил капитанската лента от Красимир Балъков.

“Някои неща не се получиха така, както трябва. И си казах, че трябва да спра. Не се опитвам да уволня Стоичков. Просто искам да му покажа, че прекалено много хора му се бъркат, че трябва да застане на краката си и да взема сам решенията за себе си и националния отбор”, обяснява Стилиян.

Двамата се помиряват на кафе във Виена на 20 март следващата година и той отново се връща в отбора. За да подобри рекорда на Борислав Михайлов по участия в държавния ни тим.

Нещата в “Астън Вила” също потръгват. Българинът вече е сред любимците на публиката. Печели наградите за най-добър играч на публиката. И през лятото на 2009 г., след като Мартин Ларсен слага край на кариерата си, става първият и единствен до момента българин, който слага капитанската лента на отбор от английската Висша лига.

Но идва 30 март 2012 г., най-тежкият ден в живота му. На сайта на “Астън Вила” се появява кратко съобщение, че Стилиян е диагностициран с остра форма на левкемия. Само часове преди това той е титуляр при загубата с 0:3 от “Арсенал” в Лондон и се почувствал зле. Всички смятали, че е вирус. Но кръвният тест дава съвсем друга присъда.

На 10 юни мениджърът на тима Пол Ламбърт обявява, че капитан за новия сезон остава Стилиян Петров. Никой няма да облича екипа с №19.

На 2 август идват първите добри новини. Болестта е в ремисия. Но чак през май 2013 г. лекарите дават окончателната си диагноза, че Стилиян е победил рака. Завинаги.

В този момент той е над 116 килограма. Заради стероидите, които приема, за да предпази организма си от болести. И тогава започва да работи по чудото.

Специалисти му разработват специална диета. Наема треньор по физическата подготовка, който идва всеки ден у дома му. Започва да играе тенис и в двете му разновидности - на корт и на маса. Твърди, че на пинг-понг не могат да му устоят дори професионалистите. С приятели започва да играе голф. Всяка минута му е разпределена. Без моментите, в които е с Поли, Стилиян и Кристиян. Те са задължителни и нищо не може да промени плановете му, ако са свързани със семейството. Така започват вечерните мачове в четвъртък, при които се чувства възроден. Нищо, че по стил започва да прилича малко на Бербатов. Ако топката не е на крака му, трудно я догонва.

Светът се радва, когато малко след 35-ия си рожден ден той облича екипа на “Уичъл Уондърърс” в неделната лига на Централен Уоруикшайр. Играе на терени, които са далеч от Висшата лига. Самото му завръщане прави тима най-популярен в тази част на Англия. И в края на сезона печели промоция за горната дивизия и взема купата.

“Този медал ще стои до този от финала за купата на УЕФА, когато загубихме със “Селтик”. Защото е един от най-ценните в кариерата ми”, обяснява Стилиян.

Битката за завръщането обаче продължава. Килограмите се топят, в момента са само три над тези, с които бе на терена за последно. Три пъти седмично ходи на тренировки с младежкия отбор на “Астън Вила”. Защото вече е решил, че Кристиян ще види баща си отново на терена. И ще се опита да се прости с любимата игра по начина, по който тя заслужава. За всичко, което му е дала през годините.

Много големи спортисти са се завръщали, след като са победили рака. Но нито един не е правил това след левкемия. Първият ще е Стилиян Петров.