Двадесет и осем години. Четири континента. 30 държави. 50 000 километра. Нула ползвани превозни средства.

Карл Бъшби най-накрая се завърна на прага на майчината си къща в понеделник.

57-годишният бивш британски парашутист прегърна разплаканата си майка Анджела на тротоара пред скромната ѝ къща в Хъл – същият дом в Северна Англия, от който той пеша тръгна през 1998 г. Банер с надпис „Добре дошъл у дома, сине“ висеше над мястото, докато репортери, зяпачи и екип за документални филми изпълваха улицата.

„Казват, че е необходимо цяло село, но буквално бе нужен целият свят, за да стигна дотук“, каза Бъшби пред тълпата. „Добротата на непознати, толкова много хора, от отделни личности до цели държави, помогнаха да се върна днес. Не направих това сам. Имаше голям екип. Най-големият екип – Земята.“, добави той.

Естествено, завърши пеша. Той прекоси моста Хъмбър пеша на път за родната си къща.

Преминавайки по моста Хъмбър в Източен Йоркшър в неделя, той бе посрещнат от баща си, братята си, 36-годишния си син Адам и 12-годишната си внучка, която виждаше за първи път през живота си.

В понеделник около 11:00 часа сутринта той пристигна на площад „Кралица Виктория“ в центъра на Хъл, където стотици хора се събраха на официална градска церемония, за да го поздравят.

„Завърнах се“, каза той. „Това е пълно безумие.“, допълни още.

„Извинявайте, че ви накарах да чакате“, шегува се той. „Това ли беше, свърши ли?“, каза още.

Цялата сага води началото си от една картичка от баща му. В средата на 90-те години Кийт Бъшби, който също е ветеран от армията, му предава дебат, воден сред приятелите му от специалните части: дали човек може да стигне пеша от Лондон до Ню Йорк през сухоземния мост Берингия – древният маршрут, който според някои учени ранните хора са използвали, за да достигнат до Америка, когато нивото на моретата е било по-ниско.

Бъшби, прекарал 12 години в 3-ти батальон на Парашутния полк, напуска армията в края на 1997 г. след тежък развод и с желание за ново предизвикателство.

„Имах какво да доказвам на колегите си парашутисти“, казва той пред списание Backpacker.

Той си поставя две ненарушими правила.

Никое превозно средство не може да го придвижва напред и той не може да се върне у дома, докато собствените му крака не го доведат там.

На 29 години той се качва на полет от база на Кралските военновъздушни сили извън Оксфорд до най-южната точка на Южна Америка и започва да ходи от Пунта Аренас, Чили, на 1 ноември 1998 г., носейки със себе си под 1000 долара.

Той преценява, че пътуването ще отнеме около пет години. Но реалността се оказва съвсем друга.

„Просто изсипваш цяла кофа с реалност върху тази идея“, казва той. „Подозирахме, че ще са 12 или повече години. А това ‘повече’ се оказа наистина голямо.

Но и в най-смелите си сънища не сме си представяли 28 години.“, добави още.

Майката Природа изправя пред него всякакви препятствия. През 2001 г. той избягва въоръжени конфликти в Дариенския проплекс – бруталната, безпътна ивица от джунгли и планини, свързваща двете Америки, за да се озове зад решетките в Панама за 18 дни, след като навлиза в ограничена гранична зона.

През 2006 г. той и американският авантюрист Димитри Кифър се изправят пред замръзналия Берингов проток с дължина от 90 километра. Те трябва да бъдат спасявани по въздух, прегрупират се, след това се изправят лице в лице с бяла мечка, за малко да се удавят в ледената вода и едва не изгубват шейните и провизиите си в морето. Наградата им за успеха е арест в Русия за незаконно влизане и заплаха от депортиране.

Но не опасностите, а бюрокрацията се оказва най-трудният му съперник.

Престоят в Русия отнема близо десетилетие заради проблеми с визите, а метеорологичните условия позволяват ходене само няколко месеца в годината. Когато Москва му отказва виза през 2012 г., той извървява разстоянието от Лос Анджелис до руското посолство във Вашингтон в знак на протест, което в крайна сметка му осигурява документите. По-късно Кремъл му налага 5-годишна забрана за влизане през 2013 г., което го принуждава да обиколи през Монголия и Китай, да плува с седмици през Каспийско море до Баку и най-накрая да навлезе в Европа миналата година.

Последното препятствие се оказва водата. Операторът на Евротунела отхвърля молбата му да премине през служебния тунел, затова самопровъзгласилият се за слаб плувец, който веднъж споделя, че плува „като котка, хвърлена във вана“,

скача във водата. На 5 октомври той стъпва на плажа Шекспир, южно от Доувър, след около 20 часа плуване, разпределени в три дни, където баща му и братята му го чакат на пясъка. Преди това той дискретно е уредил преминаването си с френските и британските власти и двете брегови охрани.

„Странно е да усещам отново британска земя под краката си след всички тези години“, споделя той. „Не беше лесно, но това бе част от цялата цел.“, добавя той.

Кои са били най-трудните му участъци? „Имаше много различни трудни моменти, но да кажем Дариенският проплекс и Аляска“, казва той. Любимите му пейзажи са били в Южна Америка, особено Колумбия, Чили и сухата пустиня Атакама.

„Това ме поддържаше във форма“, казва той. „Има някои болки, но всеки, който наближава 57 години и е физически активен, вероятно се чувства по същия начин.“, добавя той.

Бъшби заявява, че не съжалява за нищо. „Планът проработи, така че не, не бих променил нищо.“

Истинската равносметка обаче се случва извън пътя.

Когато Бъшби тръгва, синът му Адам е на 8 години. Сега Адам живее в Белфаст и има свое семейство. Той споделя, че завръщането на баща му „не изглежда реално“.

„Очаквам с нетърпение да се възобновят връзките с всички. Има дистанция помежду ни и трябва да я изгладим и да продължим напред“, казва Бъшби няколко седмици преди да завърши пътуването си.

Майка му Анджела, която не бе виждала сина си от десетилетие, съхранява сагата от пътешествията му в албуми в къщата в Сътон Парк. Очаква се той да се премести отново да живее при нея.

„Карл винаги е бил своенравен“, казва тя.

„Това беше седмица на последните неща“, казва Бъшби пред тълпата. „Последният ден в палатката. Последният ден на пътя. След 28 години не можеш да искаш нищо повече от това. Това са последните от последните няколко стъпки почти до къщата на майка ми.“, добавя още.

Холивуд също следи финалния му етап. Легендарният режисьор Вернер Херцог се срещна с него в Доувър и заснема пълнометражен документален филм „Walk of Life“ за Westward Productions – компанията, основана от създателя на „House of Cards“ Бо Уилимон и Джордан Тапис. Westward подкрепя пътуването от 16 години и притежава неговия видеоархив.

Сега Бъшби е изправен пред единственото нещо, за което никога не се е тренирал – да стои на едно място.

„Трябва да намерим друга мисия, друга страст и да се заемем за работа.

Вярвам, че това е решението“, казва той, допълвайки, че възнамерява да се посвети на филма и на лекции за мотивация.

След три десетилетия, в които непознати са го хранили и подслонявали, неговият извод е прост:

„Хората са невероятни, независимо как изглежда светът в очите ни“, казва той. „Човечеството си заслужава усилията.“, добавя още той, цитиран от Вести БГ.

Пътешествието на Карл започва в Пунта Аренас, Чили, и завършва този понеделник във Великобритания. Маршрутът ме преминава последователно през Чили, Аржентина, Перу, Еквадор, Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел салвадор, Гватемала, Мексико, САЩ, Канада, Русия, Монголия, Китай, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Турция, България, Румъния, Унгария, Австрия, Германия, Словакия, Белгия и Франция.

Карл Бушби премина през България през септември 2025 г. по време на своята грандиозна пешеходна обиколка. В края на септември 2025 г. той завърши прехода си през Турция и влезе в България, след което продължи към Румъния през октомври 2025 г.

Преминаването му през страната започна с малък фалстарт и дори му беше написана пътна глоба. На 3 септември 2025 г., докато се е движел по автомагистрала „Марица“ между Любимец и Харманли, Бушби е спрян от полицейски екип и свален от магистралата.