Преди миналогодишния Великден животът на учителката по английски език Людмила Ангелова се преобръща. Дотогава силната и енергична асеновградчанка се радва на щастлив живот - има сплотено семейство, чудесен съпруг, добри колеги и приятели. Дъщеря Теди завършва медицина, а синът Борислав е палав второкласник, по-малък е от сестра си с 16 години. Когато се роди, бях толкова щастлива, че не знаех какво повече да си пожелая, спомня Люси.

Преди великденските празници на 2015 година Людмила изведнъж се почувствала зле. Първоначално решила, че е някакъв вирус, ала болката не преминавала и веднага след Великден отишла на лекар. От този ден започнал страшният филм за нея, с много страх и много надежди.

Сега, година след преживения ужас, тя вече си е вкъщи. Преминала е първите контролни прегледи след извършена костно-мозъчна трансплантация в Германия, чувства се добре, ала още чака най-важния резултат от този преглед.

„Реших, че животът свършва, много бързо го разбрах, дори не ми оставиха място за колебания. Дъщеря ми Теди се дипломираше по медицина, беше с мен и при диагностицирането. Тя беше човекът, който ми обясни, че трансплантацията трябва да се направи”, спомня си Люси.

Химиотерапията започва веднага. Стъпките са два курса химеотерапия, почивка с очакване за ремисия, след това важната трета химиотерапия.

Люси е категорична, че в Клиниката по хематология в Пловдив е попаднала на перфектния медицински екип - от санитарката и сестрите до професора. Признава, че била обзета от страх.

"Припадах от една капка кръв, изпитвах ужас. Аз нищо не съм решавала, дъщеря ми каза, че ще направим трансплантацията. Доверих се изцяло. Вече имаше пациенти, които бяха преминали през трансплантация в Германия, и казаха, че се чувстват добре. Дъщеря ми Теди вече бе писала до клиниката във Висбаден и нещата се задвижиха, докато разбрах, че лечението ще струва 168 000 евро. Сумата беше абсолютно непосилна за нас. Имахме една къща и кола, а дори и на родителите ми къщата да бях продала, пак не можех да събера парите", спомня си Людмила.

Опитала да получи финансова подкрепа от държавата, но нямало ефект. "Има варианти по закон, ала става много трудно и бавно. Първо трябва да проведеш лечение и след това държавата да ти поеме нещо. Пробвахме, защото нямаше как иначе да задвижиш системата", разказва Люси.

Тогава дъщеря Теди прави страничка във Фейсбук, било е около третата терапия, пише ПИК.

"Вече ме бяха пуснали вкъщи, когато срещнах учителки от детската градина на децата ми. Това бяха първите хора, които ми обещаха, че няма да оставят така нещата така и ще направят кампания. Оттам нататък всичко се промени. Минахме през общината с молба, реакцията беше светкавична. Готовността за съпричастност и помощ беше невероятна. Оказа се, че съм била орисана да се сблъскам с лавина от доброта. Организираха базари, включиха се ученици, колеги, напълно непознати хора, спомня си Люси.

Бизнесменът Георги Запрянов не останал безучастен, след като разбрал, че любимата му класна от техникума е в беда. Дискретно дал плик като помощ за операцията.

„Плаках, когато след това разбрах колко пари са били. След това ми се обади отец Аврамов, съученик на Георги, сега е свещеник в новата църква „Св. Николай” в Пловдив. Непознато семейство от града под тепетата дойдоха на крака и оставиха такава сума, че не знаех как да дишам от вълнение след това", изрежда жестовете Люси.

Спомня си с умиление и за нейните ученици от Техникума по металургия в Асеновград. Не е я вярно, че поколението им е жестоко и арогантно, просто прекалено много се показва лошата страна.

"Невероятни се оказаха тези млади хора, категорична е Люси. И разказва за един от най-активните ученици в тази кампания. Иван е момче, което се ражда в 6-ти месец, тогава дори не са вярвали, че ще оцелее. Но детето е живо и здраво. Майка му, която беше щастлива от това, което синът прави за мен, ми каза: "Аз си знаех, че е имало защо да оцелее”, разказва Люси.

И допълва: Имаше период, когато си мислех, че нещо не правех както трябва, с всичките ужаси, които вървяха по новините, започнах да губя вяра, че хората се променят. Мислех, че младежите стават лоши. Бях три години в майчинство и като се върнах, не успях да позная учениците ми. Сблъсках се с толкова много доброта и ги видях в друга светлина. Сещам се как едно момченце с патерици дойде с цвете, купено от благотворителния базар за мен в Пловдив преди Коледа. Каза ми, че няма възможност за повече, но е искал да ми пожелае успех и да знам, че и той е част от подкрепата за мен", спомня си Люси.

За трансплантиране в Германия тя отпътува на 8 декември, връща се след успешна процедура на Благовещение - 25 март. Когато тръгва, е трябвало да се съберат още 100 000 евро. След това парите се оказват събрани.

"Виждаш как хората си разтварят сърцата. На 9 декември започнаха манипулациите, много силна химиотерапия. На 17 декември вече бе трансплантацията, попитаха ме искам ли аз да натисна копчето, за да тръгне трансплантирането. Няма напрежение, травма, бодене. За 24 часа си включен на машина, която дозира лекарствата. Направиха трансплантацията, бях в пълно съзнание. След това се усещах като дрогирана, две седмици бях само на системи. Ала всичко вървеше по график”, спомня си Люси.

Когато отново отива в клиниката за контролни прегледи, в съседната стая бил Ники от Пловдив, смелото двадесет и три годишно момче, за чието лечение хората направиха невероятна кампания. Ники се чувства много добре, ще оздравее, радва се Люси. За себе си знае, че трябва да е в училище на първия учебен ден, обещала си го

Дотогава ще се занимава с третокласника Борислав. Момченцето смътно разбирало какво е можело да се случи с мама. Пазели го от новини и коментари, но наскоро при един телевизионен репортаж за аналогичен случай, попитал: "Значи, ако мама не се бе оперирала, щеше да умре?".

Люси се гордее с дъщеря си. Тежи й, че заради грижите около нея Теди няма снимка с тога на дипломирането си като лекар в Медицинския университет, тъй като била до леглото на мама в Германия. „Знам, че трябва да направя нещо в живота си оттук насетне. Не съм го измислила, ала ще дойде. Защото тази среща с огромната доброта, която преживях, не е била случайна”, казва Люси.